За високомерието на костовистите, Калин Янакиев и аналитичните способности на Радан

Малка крачка за човека. И огромна крачка за България
Когато през 80-те миналия век учех философия, таман се подготвяше създаването на новата специалност културология, която първоначално почна като спецкурсове. Мнозина ходеха на тези спецкурсове – едно, че трябваше да имаме бройка, друго – понеже беше ново и интересно.
Тогава се появи Калин Янакиев. Беше нестандартен, не в калъпите, провокираше, вадеше на показ неща, до които ние трудно получавахме достъп.
Ходих и аз. Имаше какво да науча, но се дразнех от прекалената му маниерност, от демонстрацията на интелектуално превъзходство, от претенцията за последна инстанция. От интенцията на тенденцията, употребата на купешки фрази, без да има нужда.
Аз съм си момче от село и обичам когато черното е черно, да не търся нюанси. Разбирам, че понякога има необходимост от абстрактен изказ, но все предпочитам сюжетната линия да е изчистена и ясна, без увъртания.
После му изгубих дирите на професор Янакиев, но когато през 2003 Костов се отцепи от СДС и направи ДСБ, бях сигурен, че ще се пише при него. Профилът на костовистите е такъв.
През 2006, когато станах главен редактор на възстановената „Демокрация“, Калин Янакиев беше в ръководството на Костовата партия. В редакцията смятахме, че въпреки хулите, трябва да протягаме ръка, понеже иначе сме обречени на изчезване. Политическото ръководство мрънкаше, ама общо взето не ни пречеше.
Та подучих една репортерка да се обади на професора и дадох насоки – помирение, избори идат, да се прегърнем и да се целунем.
Той първоначално кандиса, но каза, че ще се обади по-късно да потвърди. Не се обади, а като го потърсихме, намери начин да откаже.
После се стигна до обединение между СДС и ДСБ, но надменността на костовистите си остана.
Др. Петър Москов е типичен пример, но повечето бяха такива. Непоколебимо уверени, че знаят и могат повече, че движат прогреса, че другите не ги разбират тия работи, че ако народът не схваща какво добро му правим, толкова по-зле за народа и други такива.
И много се учудих, когато тези дни прочетох статия от професор Янакиев, в която той почти директно казва прости, ясни и разбираеми неща.
Не всичко, което става на жълтите плочки и на нас ни се струва важно, е наистина важно. Хората се уплашиха от реваншизма на комунистите и инстинктивно гласуваха за Бойко, а не за Радан. Радан припозна ГЕРБ и реформаторите за основен враг, докато врагът си остава оригиналната БКП.
Неща, с които професорът рискува статута си на интелектуална икона. Чест му прави. И доказва, че е умен, не само учен.
Докато Христо и Радан си играха на интелектуалци, Божо Икономиката и Кунева откровено драпаха към прясно оставените си кресла, Бойко Борисов хвана вятъра, позиционира се като единствената ефективна алтернатива на Корнелия Нинова, на кацамунчетата и симовчетата и спечели безапелационно изборите.
Пропуснал съм, но Радан бил написал следното:
„Ерата Бойко“ свърши, доминацията на ГЕРБ е зад гърба ни – те се намират в период на интензивно мартенско снеготопене. Борисов ще бъде погребан от избирателите като варварски владетел – заедно с всичките си слуги, роби и наложници, с конете и патериците…”
Този пост обобщава всичко за аналитичните способности на „най-елитната част“ от нацията.
Затова се радвам, че професор Янакиев е намерил сили да признае очевидното. Това е малка крачка за човека. И огромна крачка за една нормална и човешка България.
Георги Даскалов, публикация във Фейсбук
Заглавието е на Между редовете.сом