На нашите журналисти космосът им пречи

 На нашите журналисти космосът им пречи

Имало е преекспонирани журналистически драми, но такъв водевил като „заплахата” към Виктор Николаев, който беше наистина стойностен журналист, докато обитаваше интелектуалните  студия на БНТ, не сме имали. В БТВ взорът на Николаев взе да жълтее и се доразви в пълния си блясък в НОВА. Той надмина себе си в интервюто с Антон Тодоров, когато го захапа още в началото, като употреби думата „шайка“ – намек за литературното му анти-ГЕРБ творчество.

Колко ли хора, на които ушите не служат за украшение, са останали смаяни от избухналия истеричен плач на журналистическата гилдия в защита на колегата им, когото, уж, заплашили с уволнение? Сякаш ние нямаме телевизори, не сме гледали или не знаем колко много се „обичат” помежду си, колко каци с вода си подливат,  колко безмилостни могат да бъдат в битката за кой е по-по-най.

Сякаш ние не познаваме хейтърската природа на Виктор и бившата му колежка Анна и не знаем, че с клишираното оправдание за правото им да задават неудобни въпроси, газят като с кубинки през теми, където се изисква „пипане“ с хирургически ръкавици.

С това ще бъдат запомнени и двамата. И не защото нямат качества, а защото почвата, върху която се посадиха, не е чернозем. Пясъкът е ефектен, докосва първата сигнала система, но до втората рядко стига.

Но покрай скандала с Виктор, някои телевизии от миманса така се вживяха в ролята на „репресирани”, че освободиха Антон Тодоров от своята територия; благодарение на което разбрахме, че същият е имал предаване в тази телевизия. Та покрай разграничаването видяхме образа на ядосана журналистка, много подходяща за приза „Световно неизвестна”. Сега стана известна, но едва ли ще е за дълго. Смайл.

Смайл и със Слави. И той вечно не разбрал за какво иде реч, използва пресоления скандал, за да покаже колко много не може да пее и колко дюшеш му идва, че скандалът се върти около нелюбимия му Валери Симеонов.

За да разберете по-добре за какъв колосален фарс иде реч, ще приведа пример.

Преди години един първолак се завъртя около мен с десетките си въпроси, а ми беше нужна минута време да приключа нещо спешно. Реших да си послужа с хитрост. Забих показалец в едно заглавие във вестника до мен и го помолих да ми докаже, че вече може да чете. Заглавието гласеше: „Холандци хвърлиха око на българските лалета”. До статията разкошна цветна снимка с лалета.

Детето взе вестника, отдалечи се и взе да срича шепнешком. Когато приключих, то още зяпаше във вестника.По едно време вдигна очи и ми каза: ”Никъде не виждам око на снимката”. Бях забравила, че децата до 10-11 годишна възраст приемат думите буквално, та си навлякох голяма беля. Колкото и да му обяснявах, не разбра, че няма смисъл да търси око сред лалетата.

Симпатична е тази детска инфантилност. Но когато става въпрос за възрастни, с дълъг житейски и професионален опит, запазеното детско предметно-образно мислене може да бъде доста стресиращо и опасно.

А нещо подобно наблюдавахме тези дни около въображаемата заплаха към Виктор Николаев и крокодилските сълзи на журналистическата гилдия. Три деня и три нощи наблюдаваме  героичните им опити да видят „окото” в общата „снимка” на Виктор с Антон Тодоров и Валери Симеонов.  

Преситихме се и от  уникалната им професионална  мисловна настройка, благодарение на която видяха заплаха там, където бе обрисувана хипотетична ситуация. Не само я видяха, но я раздуха до нов мелодраматичен епизод в сапунката за отнетата им „Свобода на словото”.

Но както често се случва в евтините сериали, опитвайки се да промие мозъците на читатели и зрители, гилдията не усети как полира и собствения си колективен мозък. Излъска го до степен, че да не може да види метафората в просто изречение.

Да не може даразличи описана хипотетична ситуация с реална заплаха. На това му се казва интелектуален колапс. Даже гуруто на „дълбинната” журналистика Диков не успя да улови условността в изказа на Симеонов: „Ако бях злонамерен, бих…”.

И въпреки че подложи Симеонов на кръстосан разпит и получи обяснения на достъпен и за дете език, до края на интервюто не проумя, че заплаха няма. Имаше обрисуван паралел между реална и хипотетична ситуация, чрез която бе маркирана новата модна обществено-политическа тенденция за режисиране на „гейт”.

Все пак Симеонов излезе добър и търпелив човек, пощади го. А можеше също като мен и десетки хиляди други зад екрана да му каже: ”Диков, как може да си толкова тъп!”

Симеонов не заплаши никого. Но допусна грешка като НАДЦЕНИ интелекта на журналистите и подцени тяхната патологична зависимост от зрелища. Без зрелище повечето от тях ще бъдат като „ь“-буква без звук. Декор, сянка, случаен полъх, сезонно цвете, голямо или малко  сиво петно върху канавата на медийния бизнес.

„И какво да ги правим тия кавали?”, изпя Слави в своето предаване.

А дали журналистиката е толкова изтъпяла и изпростяла, или Тодоров и Симеонов настъпиха мина с намеци, които са разчетени като заплаха от определени хора, скрити много умело зад нищо неподозиращия Виктор Николаев?

По мълчанието ще ги познаете. Този път не е ГЕРБ.

Което не решава проблема с ниското ниво на българската журналистика. И може би е време да започнем битка именно срещу тази псевдо журналистика, която профанизира ежедневието и живота ни, възпитавайки зрителя и читателя в афинитет към скандала и интригата.

А още по-страшното е, че тези хора пишат с жълто мастило и върху мозъците на нашите деца, формират светогледа и ценностната им система. Превръщат ги в същите чалгизирани медийни консуматори в каквито превърнаха и нас, възрастните. И докато ние все пак имаме съхранени съпротивителни сили  и се  предпазваме частично като превключваме каналите, подрастващите нямат спирачки. 

За тях най-естественото нещо  е да се канят депутати  в сутрешните блокове, но водещите почти никога да не ги питат за законопроекти, от които зависят параметрите на обществената свобода, справедливост и сигурност. Да не ги питат за работата им като законотворци, а да нищят до „вътъка” словесни престрелки с господин/госпожа Х. И ако не успеят да изкопчат признания, майсторски да замесват тестото на бъдещо скубане на коси.

Крадла на козметика е най-желаният телевизионен коментатор по външно-политически теми. Тя е примерът за успешен човек, пример за подрастващите.

Хора, срещу които се водят съдебни дела за корупция, са особено желани гости за анализ на други корупционни практики.

Всички тези хора, благодарение на „несвободните” медии, са издигнати в пример за подражание.
Днес те са дефиницията за лесният път към успеха и публичната слава. И са такива, благодарение на медиите, които много отдавна прекалиха със свободата на словото, въпреки че редовно оревават вселената от липса на такава.

Вече няма събитие, което журналистите да не са в състояние да превърнат в долнопробна махленска спявка за идиотизирана публика. За четвърт век телевизионната аудитория бе  облъчена във всички възможни нюанси на жълтото от същите хора, които се смятат за четвърта власт.

И ако публиката реагира вече само на скандали и дребнотемие от най-ниския емоционален регистър, то вината е в медиите. И НОВА може да обере всички скунксове за пет години напред в тази дисциплина. Само Слави, като доайен на телевизионната простотия и арогантност, може да й бъде конкуренция.
….
На мен лично ми писна от фалшиви писъци за нарушена свобода на словото при положение, че никъде по света няма свободна частна медия!

Но и никъде по света журналисти не пишат доноси срещу държавата си, само защото частна медия им е прекратила контракта, например.

Да сте чули Ралица Василева да говори, че в CNN няма свобода на словото, само защото й прекратиха договора?! Но журналистите-родна реколта, в момента в който останат без работа, започват да подреждат държавата ни на последните места по свобода на словото. И никога за освобождаването им не са виновни професионалните им качества или пропуски. Винаги е виновна само властта. Не че властта си няма трески за дялане, но при такава кухненско-битова журналистика е напълно разбираемо да трупа трески.


mejdu-redovete.com

Digiqole ad