Среща с бежанци в софийския транспорт
Тази неделя имах непланиран малък сблъсък с десетина афгански ислямисти, дошли в България с маските на „бежанци“, и осъзнах колко много сме уязвими срещу потенциален терористичен атентат.
Пътувах в автобус 413 на Софийския градския транспорт. Стоях прав до втората врата. На една от спирките видях десетина мургави младежи, облечени с джинси, якета и раници. Единият от тях беше негър. Автобусът спря и отвори вратите си. Ислямистите се разделиха на две групи. Петима влязоха през първата врата, а другите петима – през задната.
Организираната им тактика и съмнително поведение предизвика единствено моето внимание. Може би заради 25-годишния ми опит в антитероризма. Другите пътници (повечето млади момчета и момичета от Студентски град) зяпаха в телефоните си и през прозорците.
Завъртях се така, че да държа под поглед и двете групички „бежанци“. Петицата при предната врата стояха кротко. Само нервно оглеждаха пътниците с бързи погледи. Аз скришом опипах пистолета си под якето. Имах 17 патрона в пълнителя. При нужда можех да натръшкам и десетимата за секунди.
Втората групичка се скупчи около две български момичета, които стояха прави по средата на автобуса, и започнаха да ги закачат с ръце и с подигравателни викове. Разбрах, че са афганци по езика им Пущу.
Точно до момичетата стояха двама възрастни охранители с черни униформи с надпис „Security“. Носеха пистолети. Очаквах, че ще направят нещо, за да защитят нашите момичета, но охранителите гузно подвиха опашки и се преместиха в близост до мен.
В автобуса имаше още тридесетина млади мъже, но всички мълчаха страхливо и гледаха встрани. Едно от момичетата извика: „Оставете ни на мира! Айде, изчезвайте оттук!“, но ислямистите посрещнаха думите й с подигравателен смях.
Усетих, че адреналинът нахлува в мозъка ми и тръгнах към петимата афганци. Избрах си най-едрия от тях. Силно го блъснах в гърдите и респектиращо изръмжах на английски:
-What is your problem? (Какъв ви е проблема?)
„Бежанецът“ показа предизвикателна смелост и се опита да ми отвърне със същото. Посегна да ме блъсне в гърдите с дясната си ръка. Улових му дланта и му усуках китката с „коте-гаеши“. Ключът го принуди да клекне на колене и мургавото му лице почервеня от гняв. Държах го с лявата си ръка, а с дясната улових ръкохватката на пистолета си, без да го вадя от кобура. Очаквах другите петима да ме атакуват в гръб, но всички стояха на място. Аз отново изръмжах:
– Do you have any problem? (Имаш ли някакъв проблем?)
Едрият афганец смотолеви:
-No, no problem. (Не, няма проблем)
Пуснах го и отстъпих назад. За секунди ислямистите си намериха места, извадиха скъпи смартфони и започнаха да се ровят кротко из тях, поглеждайки ме изпод вежди. Високият ислямист отстъпи назад, заплашително прокара изпънат показалец пред гърлото си в знак, че ще ме заколи, и процеди през зъби:
– Soon we will see again. (Пак ще се видим скоро.)
Спокойно свих рамене, макар че сърцето ми биеше като полудяло, и отвърнах:
-I’ll wait. (Ще чакам.)
Върнах се на мястото си и след минути слязох на моята спирка. Замислих се дали тези ислямисти не тренираха нещо. В раниците си можеха да носят взривни устройства или огнестрелно оръжие. Можеха да извадят ножове и за минута да изколят всички в автобуса.
Може би се вманиачавам, но опитът ми ме е направил такъв. Афганците са обучени убийци. А нашата политическа власт им дава статут на бежанци и им позволява да се разхождат свободно из нашите улици. Никой не ги контролира. Позволява им се неограничен достъп до публични места, включително и градския транспорт. Кой може да гарантира, че са проверени и безобидни?
Но най-много ме възмути страха, бездушието и пасивността на българските мъже. Тези ислямисти можеха да изнасилят двете момичета насред автобуса и никой нямаше да им се притече на помощ. Можеше някой от „бежанците“ да ме наръга с нож в гърба. Нито един от българските мъже не застана до мен. Всички мълчаха и се спотайваха като плъхове. Изводите и коментарите оставям за вас…
Н. Маслев ( публикация във Фейсбук)