Ще рухне ли Франция с Макрон?

 Ще рухне ли Франция с Макрон?

Съдържание

Анализ на Даяна Джонстън (със съкращения)

След пет години Франция вече няма да бъде суверенна нация, а надежден регион в един федерализиран Европейски съюз, следвайки строгата икономическа политика, провеждана от Германия, и  външната военна политика на неоконсерваторите в САЩ. Макрон е достатъчно американизиран и глобализиран, за да заяви, че „няма такова нещо като френска култура“

Diana-Johnstone

Еманюел Maкрон спечели, само защото мнозинството сметна, че трябва да гласува срещу призрака на „фашизъма“, въплъщение на който се явява Марин Льо Пен. Дали от паника или от необходимостта да се чувстват уважавани, французите гласуваха  в полза на човек, чиято програма повечето от тях игнорираха. Сега се забиват с него за пет години. Ако хората гласуваха от тази гледна точка /на програмата-б.р/, никога не биха избрали човек,  представляващ трансатлантическия елит и напълно ангажиран с „глобализацията“.

Значимостта на тези избори изисква подробно обяснение, не само на проекта Maкрон, но и какво би означавало избирането на Марин Льо Пен.

От двупартийна към еднопартийна система

Въпреки многопартийната френска система, Франция де факто се управлява от две партии –  редуват се Социалистическата партия, груб еквивалент на американската Демократическа партия, и партия с голистки традиции, преминала през различни промени на името, и наричаща себе си  Les Républicains, очевидна имитация на Съединените щати

В продължение на десетилетия нямаше нищо „социалистическо“ в Социалистическата партия и нищо голистко в Републиканската.  

В действителност и двете приеха неолибералната икономическа политика, или по-точно – следваха директивите на Европейския съюз, който изискваше държавите-членки да приемат неолибералната политика. Особено след приемането на общата валута, еврото. Преди  петнадесет години тази икономическа политика ускори деиндустриализацията на Франция, крахът на земеделието,  доведе до увеличаване задлъжнялостта на държавата към частните банки. За да потисне нарастващата критика към Европейския съюз, Макрон  се възползва от негативните реакции срещу двете управляващи партии.

Унищожаването на Социалистическата партия беше лесно.   „Социалистическото“ правителство беше толкова непопулярно, че не можеше да спечели. За да прескочат потъването на кораба, известни членове на тази партия се присъеидиниха към Макрон, който беше министър на икономиката в същото непопулярно правителство. Всички медии ги рекламираха като „нови“ и „антисистемни“.

Отслабването на републиканците беше по-сложно. Кандидатът им Фийон изглеждаше така, сякаш е в постоянен шок. Но без да гледаме на неговата икономическа политика, насочена към деловите кръгове, Фийон, както и по-рано, се обяви за съхранение на Франция, за независима външна политика, в това число и за по-добри отношения с Русия. И неизвестно как се появиха документи, уличващи го в създаване на фалшиви работни места в миналото за съпругата и децата му. Документите попаднаха в медиите в критичен момент от кампанията. Впечатлението, че всички политици са корумпирани, увеличи шансовете на Макрон, въпреки че съвсем млад, и преминавайки през банката на Ротшилд, направи няколко бързи милиона.

Във Франция след президентските избори следват парламентарни и обикновено се печелят от партията на спечелилия президент. Но Макрон няма партия и затова набързо създаде една, състояща се от бивши членове на победените големи партии и негови собствени кандидати от „гражданското” общество – без политически опит, нито пък с причина да му бъдат предани в лично качество. Новото „гражданско общество” по правило се състои от успешни хора, от победители в играта за глобална конкуренция, които няма да имат проблем да гласуват антисоциални реформи.

За да отслаби още повече републиканците, Макрон назначи републиканеца Едуард Филип за министър-председател в правителство, състоящо се от четирима социалисти и двама републиканци. Така потвърди дългогодишното твърдение на Марин Льо Пен, че двете основни партии наистина са една голяма обща партия, чиито реторични различия маскират политическото им сближаване.

macron elected 400x222

Трансформирането на Франция

През последните десетилетия френски производства се преместиха в държави с ниско заплащане на труда, включително в държави от ЕС като Полша и Румъния. И Франция загуби 40% от своята индустрия. Загубата   доведе до загуба на работни места и съкращения. Работниците загубиха ключовата си сила. Днес отчаяните работници от автозаводите и автосервизите в централна Франция заплашват да ги взривят, ако правителството не предприеме мерки за спасяване на работните им места. Но насилието е безсилно, когато трудът на работника няма цена.

Еманюел Макрон заяви, че иска да изкара малко време в политиката,   преди да се върне към бизнеса. Той има мисия и бърза. Ако спечели абсолютно мнозинство на парламентарните избори през юни, ще има свободата да управлява пет години.

Макрон иска да използва този период,

не за да „реформира“ страната,

а да „трансформира“ Франция в различна държава.

След пет години Франция вече няма да бъде суверенна нация, а надежден регион в един федерализиран Европейски съюз, следвайки строгата икономическа политика, провеждана от Германия, и  външната военна политика на неоконсерваторите в САЩ.

Както обикновено, първият ход на новоизбрания френски президент бе да се втурне към Берлин и да потвърди лоялността към все по-едностранното „френско-германско партньорство“. Беше топло посрещнат от канцлера Меркел, благодарение на решимостта си да наложи мерките за строги икономии, изисквани от франкфурктските финансисти. Макрон се надява, че неговото фискално послушание ще бъде възнаградено с немското съгласие за създаване на Европейски инвестиционен фонд за стимулиране на икономическия растеж. Но това предполага известна степен на федерализъм, към какъвто немците не показват особено одобрение.

На първо място Макрон обеща да завърши ликвидирането на френския трудов кодекс с различните защити на работниците, за да се спестят пари на работодателите и правителството. За Макрон рухването на френската индустрия и земеделие изглежда е добра стъпка към икономика на индивидуалната инициатива, символизирана от фирми-сатрапи.

Програмата „Макрон“ се равнява на дълбока идеологическа трансформация на френския идеал за равенство

Равенство в хоризонтал е концепция, която означава еднакви ползи за всички. Хоризонталното равенство във Франция предлага  институционално преразпределение на богатството чрез универсален достъп до обезщетения,  като здравеопазване, пенсии, комуникации и транспортни средства, средства за отглеждане на деца, осигуровки за безработица, безплатно образование на всички нива.

Вертикалният идеал за „равенство на възможностите“ дава теоретична възможност на всеки индивид да се издигне над останалите. Този идеал е   приет в Съединените щати заедно с мита за самоизрзаввиащия се човек, но логично мислещите французи знаят, че не всеки може да се издигне над другите.  Много малко от тях ще се откажат от  своето хоризонтално равенство пред привилегията да се надяват някога да станат милиардери.

Но сега тези  им придобивки са застрашени от Европейския съюз. Един от начините е налагането на правилата за „конкуренция“, налагащи приватизация и насърчаване придобиването на чуждестранни дружества. Другият е налагането на ограничения за публичния бюджет, заедно със задължението на държавата да търси частни заеми, увеличаване на дълга и загуба на данъчни приходи, които в крайна сметка правят държавата твърде бедна, за да продължи да предоставя  социални услуги.

Макрон е достатъчно американизиран, или по-точно глобализиран, за да заяви, че „няма такова нещо като френска култура“

От тази гледна точка Франция е просто място, отворено за различни култури и за имигранти, и, разбира се, за чуждестранен капитал. Макрон ясно даде да се разбере, че отхвърля френската независимост в областта на външната политика. За разлика от основншти си съперници, които призоваха за подобряване на отношенията с Русия, Макрон отеква русофобската линия на неоконсерваторите. Той наруши традицията при встъпването си в длъжност и премина с военен автомобил Елисейските полета. Промяната на тона се вижда и в кабинета му. Новият външен министър Жан-Ив Льо Дриан бе министър на отбраната в правителството на Оланд, а сега е „министър на Европа и външните работи“. Силви Гулард е пламенен европеист, подчертаваше, че „не се чувства французойка“, и е избрана за министър на армиите и отбраната.

%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B4%D0%B0%D1%82 %D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8 %D1%84%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F

Разделената опозиция

Истинска опозиция срещу режима „Макрон“ може да има само чрез защитата на френските интереси от икономическия диктат на ЕС, като се започне с еврото – пречката пред страната да следва независима икономическа и външна политика. В президентската кампания изпъкнаха две силни личности в качество на потенциални лидери на тази опозиция:  Жан-Люк Меленхон и Марин Льо Пен. Но те са коренно различни.

Меленхон проведе ефектна кампания и остави социалистическата партия далеч зад себе си; партията, която той  изостави преди три години. Но когато се приближи решитено към втори тур, точно както Льо Пен, бе изхвърлен като „фашист”.

Меленхон е достатъчно умен, за да разбере, че защита на социалната политика не може да се постигне, ако Франция не възвърне собствената си валута. Затова той се изказваше и против еврото, и против НАТО. Същото направи и Марин Льо Пен. За разлика от другите отпаднали кандидати, Меленхон не показа одобрение за Макрон, но призова сподвижниците си или да подкрепят Макрон, или да се въздържат от гласуване.  В крайна сметка  25%  от избирателите  му не гласуваха на втори тур,  а 62% гласуваха за Макрон с мотива да спрат предполагаемия „фашизъм”.

Една от многото други странности на френски президентски избори е радостта на международните „леви“ от факта, че кандидатът на богатите победи кандидата на бедните.

По-рано беше обратното, но това беше много отдавна. Днес победителите   се утешават, че са постигнали морален успех, защото са против расизма,  а селските хора и работническата класа не заслужават нищо.  И трябва да бъдат непременно „расисти“, тъй като се опасяват и от глобализацията.

Въпреки шумния си призив към „младостта“, Maкрон  бе избран основно от възрастните хора на Франция. Той спечели 80% срещу 20% за Льо Пен сред избирателите над 65 години.

За Макрон гласуваха и журналисти, коментатори и личности от шоу бизнеса, които са в състояние да разпространяват инфорамцията, че техният вот е доказателство, че работниците трябва да бъдат непременно „расисти“, и ние едва се спасихме да не бъдем превзети от „фашисти”.

Фактът, че  90%  от парижани  гласуваха за Maкрон е нормално, тъй като   цените на недвижимите имоти изтласкаха работническата класа от столицата, чието население вече наричат „Бобо“ – бохемска буржоазия. Много нейни представители са заети в различни клонове на господстващия бизнес за производство на идеологии : журналисти, преподаватели, учители, консултанти, развлекателната индустрия. В тези среди кой би   посмял да изкаже добра дума за Марин Льо Пен?

Marine Le Pen 1

Какво би станало при победа на Марин Льо Пен?

Тъй като политиката до голяма степен е фантазия, да се опитаме да си представим: какво щеше да стане, ако Марин Льо Пен бе спечелила изборите? Никога не е имала реална възможност, но си струва да си представим.

Тя би могла да постигне само един положителен резултат: да освободи Франция от парализиращата мания за защита от несъществуващата „фашистка заплаха“. Призракът щеше да бъде прогонен. Ако думата има някакво значение, „фашизъм“ предполага еднопартийно управление, докато Марин Льо Пен показа желание  да управлява в коалиция с министър-председател – лидерът на малка голистка партия, Никола Дюпон.

Друго предимство би било смъртта на самия Националния фронт. Марин   пое от баща си  прословутата партия, но поддържа трудно равновесие между двете противоположни крила.

На югоизток е бастионът на Жан-Мари Льо Пен, който изпрати Марин в парламента. В стария промишлен северо-източен регион Марин основа собствен бастион и там спечели най-много гласове в президентските избори.

Това не е единственият случай в историята, когато наследница е отминала наследството и се е присъединила към някого, който баща й не одобрява.  Тази промяна при Марин се дължи на срещата й с Флориан Филипо. Марин има качества на лидер, а Филипо й предостави интелектуалната субстанция, от която имаше нужда. Марин го избра за свой съветник и заместник, въпреки и недоволство от страна на Жан-Мари, че е заблудена от гей-марксист. Ако Maрин бе спечелила, лявото крило щеше да бъде подсилено достатъчно, за да даде възможност на нея и Филипо да се откажат от Националния фронт и да създадат нова Партия на патриотите. Но след като падна под  40%, нейният авторитет отслабна и сега трябва да се опита да удържи единството, за да спечели места в новия парламент, което няма да е лесно.

Като президент Марин Льо Пен би опитала да спаси френската промишленост, да открие  нови работни места, предоставяйки различни възможности за хората с ниски доходи; би опитала излизане от НАТО и даже да съдейства за един мирен свят, започвайки с приятелските отношения с Русия. Тя дори  започна да подготвят своите сънародници за отказ от еврото.

Но не се притеснявайте, нищо от тази „фашистка“ програма не би се сбъднало. Ако тя бе спечелила, групи от протестиращи „антифашисти“ щяха да нахлуят по улиците, чупейки прозорци и нападайки полицаи.   Отиващото си социалистическо правителство би използвало хаоса като предлог да остане на власт и да управлява до парламентарните избори. И за да гарантира, че Марин Льо Пен ще бъде под контрол. „Цветната революция“ щеше да бъде задействана.

….

Даяна Джонстън е американски писател, живее в Париж. Съавтор на книгата на баща си Пол Джонстън „From MAD to Madness: Inside Pentagon Nuclear War Planning”

 Между редовете.сом

Digiqole ad