15 август в българската история

 15 август в българската история

Петнадесетият ден от август е дата, на която християнския свят отбеляза Голяма Богородица, но  тя е свързана и със значими събития в българската история – от триумфи и духовен подем до драматични загуби.

 Цар Самуил

На 15 август 1003 г. цар Самуил превзема Адрианопол (Одрин). Градът е основан от римския император Адриан на мястото на старо тракийско селище и е кръстен на него. Преди да бъде завладян от римляните градът е носил името Ускудама и е бил първата столица на Одриското царство.

Причината за битката е византийската обсада на Видин и надеждата, че Василий  II ще смъкне обсадата и ще се върне да защитава Адрианопол. Византийският император не се хваща на тази уловка, жертва Адрианопол и упорито продължава обсадата на крепостта Видин, която впоследствие капитулира. Самуил превзема и ограбва Адрианопол, но не продължава към столицата на Византия, тъй като не иска да поема излишни рискове, отдалечавайки се твърде много от българските територии.

Боляринът Ивац

На същата дата  през 1018 г. се слага фактологическия край на Първото българско царство, което Самуил, въпреки енергичните си действия, не успява да опази. В крепостта Копринища (Албания) агенти на император Василий II Българоубиец ослепяват болярина Ивац.  Това е крепостта, която отбелязва финалните акорди в отпора срещу завоевателните походи на византийския император.

 Ивац е български болярин и военачалник, живял в края на X и началото на XI век. Той отказва да се покори на византийците както правят повечето от болярите. През 1015 г. разбива византийските войски в Битолското поле и принуждава император Василий II да се оттегли от превзетата българска столица Охрид.  След което се оттегля се в добре укрепенета крепост Копринища, събира войска и подготвя въстание срещу Василий II. Ивац издържа 55-дневна обсада, но на 15 август 1018 година е коварно заловен и ослепен от византийския стратег Евстатий Дафномил и неговите приближени, дошли в Копринища под предлог да водят преговори. След това е закаран като пленник в Константинопол. По-нататъшната му съдба не е известна.

На 15  август 1940 г. август умира изтъкнатия български историк-археолог, палентеолог  и спалеолог проф. Рафаил Попов, откривател на Омуртаговата колона.

 Още като студент по естествени науки във Висшето училище (днес Софийски университет) провежда разкопки  в пещерите „Духлатата” и „Малката” край Търново(1899 -1900). След завършване на образованието си е назначен за учител по естествени науки в Шуменското мъжко педагогическо училище, успоредно с което извършва разкопки в „Царската пещера” край Беляковец, Голямата и Малката пещера край с. Мадара, както и на крепостта при Мадара, където открива прочутия фрагмент от мраморен зодиак, върху който ясно личат четири от зодиакалните знаци – водолей, риби, овен и телец.

Почти до края на живота си Рафаил Попов  не спира с изучаването на най-известните и по-малки известни български пещери. През 1902 г. основава археологическо дружество. Поставя началото на Оръжеен археологически музей (по-късно прераснал в Археологически музей, гр. Шумен), взема дейно участие при уреждането му, става и първият му уредник. Министерството на народната просвета му възлага да проучи околностите на град Шумен и с. Мадара, където се намира станалият по-късно широко известен грамаден скален барелеф, наречен Мадарски конник. Чрез събраните от него на това място богати археологически материали, той установява, че те принадлежат на няколко исторически епохи.

През 1905 г. прави най-значимото си откритие – Чаталарската Омуртагова колона. Колоната е висока шест метра и с много усилия я закарват в Шумен и оттам в София. Тя става причина Фердинанд да награди откривателя ѝ с орден пета степен за Гражданска заслуга, както и с похвално писмо от Министъра на народната просвета проф. Иван Шишманов за извънучилищната му дейност.

През 1929 г. Рафаил Попов основава Българско пещерно дружество. Организира ежегодни посещения на пещери, изнасяне на беседи за значението на пещерите и нуждата от тяхното опазване. По-късно създава и клон в Дряново , където в пещерата Бачо Киро е прекарано електрическо осветление, благодарение на министър-председател Никола Мушанов. Така тя се превръща в първата облагородена и пригодена за посещение от туристи пещера в България.

През същата година е назначен е за директор на Народния археологически музей в София (1929 – 1938 г.) Също като своя предшественик Гаврил Кацаров обръща особено внимание на популяризиране на миналото, на ситуирането на археологическите паметници спрямо околната среда, за да не се губи връзката между миналото и настоящето.

След 10-годишен труд издава два тома „Мадара, разкопки и проучвания“. Особено ценна обществена дейност по време на директорството му е уреждането на народни исторически паркове около бележитите български исторически места Абоба-Плиска, Преслав, Мадара, субсидирани предимно от Цар Борис ІІІ.

 През 1938 г. приема най-голямото научно отличие – избран е за дописен член на Българската академия на науките и изкуствата. През същата година, след 40-годишна държавна служба го пенсионират.

Като пенсионер изработва в дома си около 100 документални рисунки, представящи образци от военното облекло, оръжието и бита на прабългарите, предвидени да бъдат отпечатани и издадени от тогавашното Министерство на войната.

МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ.СОМ

Digiqole ad