В СССР – перестройка, в Афганистан – перестрелка, а в България – переструвка!

Социалистическата революция от Девети септември 1944 година доведе на власт комунистите.
Буржоазната революция от края на 1989 –та доведе на власт децата и внуците на комунистите.

Децата и внуците се ползваха с огромни привилегии при социализма – имаха достъп до дефицитни стоки, елитни училища и специалности, почиваха в станциите на държавни и творчески съюзи.
При прехода от държавна към частна собственост отново запазиха статута си – получиха привилегията да оглавят българската перестройка и да я „настроят” по свой вкус.
Онези, които се съпротивляваха на национализацията и кооперирането на земята, и бяха преследвани, наказвани, съдени, в новото време също запазиха статута си на „врагове на народа”. Перестройчиците не им позволиха да хванат юздите на времето и да превърнат изстраданите си мечти в реалност.
Примерите са хиляди.

Земеделецът Жеко Стоянов от Ямбол още като младеж е осъден на смърт. Причината е несъгласието му срещу поземлената реформа. Бунтът му не е политически, а човешки. В природата на човека е да се влюбва и привързва към материални неща, дори към земята, и да не може да си представи живота без тях. Впоследствие присъдата му е заменена с доживотна, а след това с 20 години затвор. Успява да създаде семейство, но през целия соц то е подлагано на рестрикции и унижения.
Тодор Живков пада от власт, започват да излиза информация за тъмните страни на несъстоялия се комунизъм. Дъщерята на Жеко Стоянов, младата учителка Ваня, получава покана да присъства на младежка среща в Париж, по случай 200 годишнината на Френската революция. Българските перестройчици я изхвърлят от списъка. По същия начин се процедира и с останалите автентични дисиденти и техните деца и внуци. България влиза в новата си ера със старите си язви и с новосформиран елит, представян пред света като дисидентството в самата БКП и нейната безпартийна номенклатура.
Земеделецът Петко Огойски също е сред репресираните. И също е изхвърлен от първия фланг на новата политика, макар и не толкова брутално, какъвто е случаят с Илия Минев.

Как „гнилият капитализъм“ се просмука във вените на децата на партийния и номенклатурен елит
Из хрониките на Петко Огойски (със съкращения)
***
Бяхме вклещени в смъртната хватка на една, колкото свирепа и безпощадна, толкова и перфектно обоснована историко-философски и икономически власт, на едно многомилионно геополитическо учение и движение за един съвсем нов строй – КОМУНИСТИЧЕСКИЯ.
Опияняваща, наркотична идея, чрез която овчарят Петър Чемишанов от Хасковско, зидарят Фердо Стоименов от Пернишко полевъдката Пешка Рангелова от Ломско, тъкачката Найда Манчева, шофьорът Тодор Петров, беловласи професори и академици, поетесите Елисавета Багряна и Дора Габе се изживяваха (или само изявяваха) като мисионери на НОВА ЕПОХА ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО. А служителите от разните отдели на МВР и ДС – „поразяващият меч на революцията“, разчистваха вдъхновено с бич и куршум „пътя на прогреса“ от нас – „жалките оръдия на империалистите, дръзнали да слагат прът в колелото на историята. Не малко учени и известни творци и от Запад убедено пригласяха на тиранията, че тя е бъдещето на света. И тя стана така всестранно тоталитарна, че от гражданския ритуал при раждането до стандартното слово при погребението, на хората не им оставаше нищо лично, което да не зависи от властниците.
Всяка дума и дори жест срещу БКП или „братския Съветски съюз“ се преследваше и наказваше. Хиляди и хиляди считаха за свой дълг и чест да донесат на властите за такъв случай. Тук вече не насилието, а инерцията, привичката, рутината тикаха хората към клеветничество и доносничество, дори срещу съвсем близки роднини.
Излизайки от затворите и лагерите, и ние целесъобразно се смълчавахме и пазехме, но за някои от нас (включително за мен) се оказа нужно втори път да бъдем вкарвани в затвора. Бяхме окачествявани като „рецидивисти-контрареволюционери“ и най-нископлатеният и тежък физически труд беше неизменната ни съдба.
Но бичът на революционната ярост на бащите, изживяващи се като мисионери на НОВ СВЯТ, постепенно премина в по-меките длани на синовете. Враговете вече бяха сломени и те по-спокойно можеха да ползват благата на властта. А тя се очертаваше дългосрочна, че дойде ред и на внуците… Пък когато и „западните империалисти“ се съгласяват на „мирно съвместно съществуване на двете противостоящи се системи“, внуците само консумират правото си, без капка умиление към извоювалата го партия. Образование и престижни служби са получавали безпроблемно, обходили и огледали са всичко из „социалистическия лагер“, затова скучното им вече битие ги насочва към Запад, главно из Европа. Характеристиката „от прогресивно антифашистко семейство“ прави и отиването им безпрепятствено.
И какво виждат там? Напук на писаното в „Наръчник на агитатора“ за гнилата буржоазия и експлоатираните работници, там всичко блести и кипи – дори нощем с джаз, поп и каква ли не, Бог знае как различавана една от друга музика и мода. Самият Христос е свален до кълчеща се по подиуми „рок звезда“, а сексът се афишира (и практикува!) с всички гънки и отвори на анатомията. В непроверяемите си куфари те донасят лъскави списания със смайващи секс пози, с портрети и биографии на „би“, „хомо“ и нашумели травестити, HJlO-сензации и сектантски мистификации… Всичко това, както и личният им захлас по Запада, плъзва из семействата на правоимащите, под самите носове на бащите и правещите се още на пуритани дядовци.
И настава нещо подобно на станалото с Османската империя. След като пашите и бейовете изпращали синовете си на Запад да учат, те си идвали с дрехи „а ла франга“ и не искали да погледнат чалмите и фесовете, а не ли да запашат ятаган… Така и нашите проевропейци станаха „инакомислещи“ (дисиденти), изживявайки се като опозиция на режима.
Междувременно, недостатъчната вече квота от „вътрешни врагове“ и „външна опасност“, разхлабиха и бащите-революционери. Дори бавните обороти на репресивната машина я доведоха до ръждясване, заедно с всички части на режима. Административните и партийни шефове по заводи и фабрики, по ТКЗС-та и АПК-та надуваха данните за „преизпълнени планове“, а продукцията я нямаше. Започна внос на месо, картофи, дори боб, а за вземаните доларови заеми, които сега и правнуците ни ще плащат, научавахме само от „Свободна Европа“. Ненаказуемите кражби и разхищения станаха масово явление…
През 1987, 1988 и 1989 ние, репресираните, и всички българи одобрително се отнасяхме към ставащото в СССР, за разлика от управниците. 45 години същите тези, които сочеха за пример всичко, идващо от „великия братски Съветски съюз“, заеха нашите предишни позиции, а ние – техните.
А там Хрушчов разобличи Сталин, Брежнев разкритикува Хрушчов, Черненко седна болен на трона на болната държава, Андропов опита да я лекува, но падна по-болен от нея. Горбачов почука оттук-оттам и потърси западни лекари за болестта и обяви „перестройка“. Войниците бяха върнати от Афганистан с влакови композиции, след като с години се връщаха в ковчези. Появи се каламбурът: „В СССР – перестройка, в Афганистан – перестрелка, а в България – переструвка!“
Тълпяхме се сутрин пред будките за списание „Огоньок“, вестниците „Неделя“, „Советская Россия“, дори за „Правда“ и „Известия“. Въпреки предишната ни ирония, че „в „Правда“ никакие известия, а в „Известия“ никакая правда…
Разкъсваше се стоманената верига, вързала милиони хора от Владивосток до Берлин. Подрънкваше вече откачено от нея и тукашното й звено с гласа на Генералния:
„Какво стана бе, другари? Как стана така, че рискувал живота си в Балкана за идеите на партията, сега високоотговорен деятел, да не може без няколко апартамента и за внуците си дори, без вили на море и планина, без няколко коли и любовници?“
Успешно оцелял при четири генерални секретари в Москва, сега той пълнеше медиите със своите „изложения“, „съображения и „трансформации“ на управленски структури, дори примирително съветваше: „Да се приземим, другари! Приземяване трябва, докато мине бурята!“
Но „бурята“ не минаваше, а се усилваше.
Следва продължение…
Автор: Н. Зарева