Имаш висше образование, не ставаш!

 Имаш висше образование, не ставаш!

Доживях. Не ме взеха на работа, защото съм имал повече компетенции, отколкото били нужни за длъжността „Покупка и транспорт на плодове и зеленчуци от Петрич до Перник”.

На витрината на магазина на съседната улица  цъфна съобщение за шофьор-снабдител и обещанието: „ Започване веднага”. Но след три дни чорбаджията – мъж около 60-те, с бирен корем, размер „края на осми месец”,  реши да направи кастинг. „Кандидатите са повече, а и работата не е толкова проста, колкото ти се струва…Пък и сега така е модерно, ще вдигна рейтинга на магазина. Виж к’во става, зеленчуци на всеко кьоше…”

Всеки си  е башка луд. Засърбя ме езика да кажа, че рейтинг се вдига с културно обслужване, почтеност, хигиена и цени, но си замълчах.

В уречения ден отивам в хранителното заведение, където щеше да се проведе интервюто. Сигурно съм бил от последните в списъка, защото чорбаджията, когото ще наричам Тъпанаров,  вече беше на пържена цаца и бира, а до нея стоеше празна чаша кафе и чиния с остатъци от закуската. Сервитьорчето бе твърде заето, за да отсервира – жадно поглъщаше от телевизора повторението на футболния мач от предната вечер. Изчаках дискретно моя човек да омете рибетата и се приближих. Той се облегна тежкарската на стола, почисти с език остатъците от храната и отговори на поздрава ми: ”Сядай и рецитирай: Какво си учил, къде си работил…Шофьорска книжка знам че имаш, но това не  е достатъчно”.

–  Първо завърших гимназия, след това история. Бях три години учител, но учениците намаляха  и ме съкратиха. И май стана по-добре. Заплатата беше ниска, а психическото напрежение –огромно. Владея много добре английски и френски, разговорно руски.

– История?  – повдиган вежди босът.- Обичам историята, едно време много ми вървеше. Това хан Аспарух, хан Крум – знаех ги наизуст. В Петрич има ли нещо историческо, че съм забравил?

–  Самуиловата крепост е в този район.

–  Неговите войници са били ослепени,  не знаеш ли? – подхвърли газдата и ме погледна така, сякаш се бях провалил на най-важния изпит в живота си.

–  Ако искате мога да ви разкажа историята – отвърнах аз с най-благия си глас, а отвътре взе да ми ври. Тъпанаров явно се усети и подхвърли:

– Давай нататък.

– След това работих в строителството 4 години, започнах като общ работник и стигнах до зидар. Заплащането беше добро, но бригадата замина да строи на морето, а точно тогава ми се роди първото дете. Не можех да оставя жена си  и започнах работа като дистрибутор на сладкарски изделия в областта…Шефът беше доволен, но смяташе, че имам потенциал за повече. Подкокороса ме да запиша право, имал нужда от адвокат.

– Записахте ли?!

– Остава ми дипломирането.

– Значи си имате работа, ставате адвокат на сладкаря, защо ми губите времето? – намуси се босът и си поръча още една бира.

– Нямам. Сладкарят фалира. Някой му подпали складовете, а той вложи застраховката в друг бизнес – направи кравеферма.

– Ами да те вземе за кравар, това също е платена работа – погледна ме с насмешка оня.

– Не разбирам нищо от животни – отговорих аз.

Чорбаджията самодоволно изду корем:

–  Щом не разбираш от животни, значи и от растения не отбираш. Виждал ли си домати и пипер като разсад?

– Като всеки българин оцелявам с лична зеленчукова градина. Имаме си село и там отглеждаме всичко от магданоз до царевица.

– А с петричкия диалект как си? Нали знаеш, че ние купуваме директно от производителя? Водят се преговори, върви пазарене…

– Добре съм. Моят корен е от Петричко, в Перник съм заврян зет.

Чорбаджията примигна на парцали, изсумтя и се почеса по главата.

– Със здравето как си? Петрич е далече, в Кресненското дефиле движението е тежко. На някои не им издържат нервите или сърцето…Главоболие ги мъчи. Все рискови фактори за ПТП.

– Всичко е наред. Тренирам колоездене и често минавам на медицински прегледи.

Тъпанаров се наведе и огледа недоверчиво краката ми, после и бицепсите. За да изпреваря следващия въпрос, изтърсих:

– Носил съм по два чувала цимент в строителството, щайги с домати за мен ще са като перце.

Мъжът се зачерви като рак, почука нервно по масата:

– Ето това не ти харесвам, постоянно ме прекъсваш. Няма да се разберем така!

-Не съм ви прекъсвал – възмутих се аз. – Само изпреварих въпроса ви.

– Ок, ок – омекна газдата. – Да не спорим за глупости… Има ли нещо, което не умееш?

На такъв въпрос как да отговориш? Много неща не умея, но как да ги изброя всички. И с кое да започна?!

– Не мога да плета – казах аз първото, което ми хрумна, и го изгледах с насмешка.

Чорбаджията се разсмя така, че успях да видя и сливиците му. Помислих, че е оценил остроумието ми, но той ме закова:

– Може да не вярваш, но това също е важно. Преди години сам си докарвах стоката. Влизам в едно село, попадам на бабичка с деменция. Забравила как се плете оризовата плетка. Показах й, а после изкупих всички тиквички на половина от предварително исканата цена – изпуфтя босът-плетач и шумно отпи от бирата си.

– Вероятността да попадна на такава бабичка  не е голяма – успокоих го аз. – А дори да попадна, има интернет, ще разцъкам телефона, ще помогна.

Ченето на Тъпанаров  увисна. Личеше си, че не би се сетил сам за такава възможност. За частици от секундата в очите му пробягнаха всички възможни чувства – недоумение, възхищение, подозрение, страх, пак възхищение, примесено с признателност…Явно мозъкът му защрака как да включи интернета в бизнеса си, а аз зачаках заветните думи: ”Нает си”. Работата ми трябваше, докато си намеря нещо по-добро.

Но не би.  Тъпанаров изпъна гръбнак, а в гласът му стана тържествено хладен:

– Да обобщим. Имаш две висши образования, здрав си, шофьорска правоспособност-налична. Различаваш домати от пипер, знаеш три чужди езика, но…

– Но?

–  За длъжността е нужно средно образование – погледна ме победоносно той и разпростя върху масата издутия с банкноти портфейл. Извади небрежно 20 лева и ги остави под чинията.

Няколко секунди го гледах вцепенен. Тоя тип ме наказваше за това ,че бях учил?! Демонстративно показа портфейли си, сякаш искаше да ми каже: ”Може да си учил, но животът ти зависи от мен, простака…”

–  С твоята подготовка можеш да се реализираш в политиката. Бареков набира хора, пробвай се. Може и депутат да те направи – ехидно ме погледна оня.

Изправих се и го изгледах от глава до пети. После се подпрях на масата, наведох се към него и го погледнах в очите с цялото презрение, на което бях способен:

– При Бареков за такива като мен нямат  място, но ти си готов.  Колкото по-прост, толкова по-подходящ!

Емил  Несторов

Mejdu-redovete.com

Digiqole ad